Фактите, като всички себеуважаващи се факти, са простички, сухи и точни: водената от Николо Коцев банда „Кикимора” направи двучасово рок-шоу на откритата сцена в центъра на Пловдив. Събитието се побра в последните два часа на 2015-та година и се превърна в артистично, музикално прелюдие към застаналата вече на прага 2016-та. Гост във втората половина на спектакъла беше именитият норвежки певец Йорн Ланде, постигнал много в групи като Masterplan, Ark и Millenium. Концертът беше излъчен директно по БНТ2, а човешкото множество пред сцената, доста рехаво в началото, постепенно набъбна и изпълни пространството пред сградата на Общината – така сякаш всичко си дойде на мястото и предпоставките за един добър рок-купон вече бяха налице.
Ако трябва обаче да се поведа по по-лиричната нишка на спомените си, в които чувствата и усещанията се препокриват в цялостна и сякаш променяща се във времето живописна картина, нещата, струващи се да бъдат споменати, ще са по-различни.
Още следобед, докато сцената се пълнеше с техника, стана ясно, че по тъмно ще е мразовито. Едва ли някой беше очаквал друго, логиката твърдеше, че да стане мразовито е нормално, но когато студът наистина започне да те прегръща и да вади сълзи от очите ти, разбираш, че не е шега работа. Саундчекът започна по график и поне отстрани всичко изглеждаше наред. Изключваме детайли като този, че тиксото – оказа се - не лепи при минусови температури и Йорн Ланде трябваше да се задоволи с това, просто да разхвърля по земята текстове и сетлист. Изключваме също и това, че количеството синьо-виолетова светлина на сцената „разказа играта” на фотографите, които се кръстеха и молеха мислено отнякъде да се появи някакъв бял прожекторен лъч, който да фокусира и балансира и камери, и зрение. По бекграунда на сцената също можеше да се желае повече.
Неща като тези обаче останаха на заден план, защото когато в десет „Кикимора” откъртиха първите акорди и музиката експлодира в мразовития въздух, стана ясно, че рок-удоволствието ще е наистина пълно. За своята иначе крехка възраст бандата на Николо Коцев успя да покаже и докаже много, а в новогодишната пловдивска нощ сякаш имаше от всичко. Прекрасни авторски парчета, всеизвестни световни рок-хитове, не на последно място добър саунд. Добре облечени и с ръкавици, музикантите бяха наясно, че няма да е лесно, но дадоха всичко от себе си и концертът просто се получи.
Ако трябва отново да изсушим фактите, на границата между 2015-та и 2016-та „Кикимора” са Николо Коцев, Александър Атанасов, Николай Цветков, Николай Тодоров и имащия статут на гост-музикант Христо Намлиев. Една великолепна и перспективна петорка, за която добрите думи вече са заслужени. Николо Коцев отдавна е познато име в Европа и очевидно има защо да е така, а тандемът му с уникалния глас и поддържащата китара на Александър Атанасов представлява онази здрава основа, която е принципно нужна във всяка банда. Основа върху която се надгражда лесно. И нещата, подплатени с нужния професионализъм, изведнъж започват да звучат добре и на сцената, и в студиото. И приятелите на качествената рок-музика оценяват това.
Появяването на Йорн Ланде за втората част на спектакъла превърна картината на сцената в нещо близо до емоционален шедьовър. Певец със световна популярност и разнообразна кариера, Ланде се вписа в шоуто със замах и му предаде още по-завършен облик. Рок-празника изведнъж се наелектризира в своята пищна, музикална красота и въпреки, че студът винаги е имал свойството да влия зле и на техника, и на гласни струни, Ланде показа класа и в пълен блясък своите разпознаваеми вокали. Публиката мръзнеше и се забавляваше. И песен след песен, изведнъж стана ясно, че 2016-та действително блъска по вратата и когато музикантите се събраха в средата на сцената за последен поклон, мнозина не успяха да се разберат с усещанията си – имаше съжаление, защото шоуто завършваше, а имаше го и онзи приятен трепет, който всички познаваме и който изпитваме на прага между две години.
После гръмна зарята.
И както фактите, като всички себеуважаващи се факти, са простички, сухи и точни, така този концерт остави фактически една хубава, многопластова, емоционална следа. Вероятно само в мен. Вероятно във всички присъстващи. А историята е доказала, че именно подобни емоционални следи се помнят, и човек се връща понякога към тях, желаещ (поне да се опита) да ги изживее отново.
Хеви метъл, майна!
Краси Панайотов / Януари 2016
Тагове: