Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.01.2013 17:31 - "Борис Виан - душа за изцеждане" - портрет за броя на сп. L'EUROPEO "Forever Young"
Автор: leroisalomon Категория: Изкуство   
Прочетен: 8807 Коментари: 0 Гласове:
8

Последна промяна: 03.01.2013 18:24

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Борис Виан - душа за изцежданe

Човек винаги си намира извинения, за да продължи да живее, казва Виан, роденият оригинал с болно сърце и безбрежно въображение.

От малък знае, че е обречен. На 12 прекарва ангина, която му навлича ревматизъм, а той го удря в сърцето. Поразява аортата. Диагноза: сърдечна недостатъчност. Докторът подшушва на майка му, че Борис едва ли ще изкара до 40, но с малко късмет...

Той чува разговора. Решава да компенсира сърдечната недостатъчност с артистична предостатъчност. Пък и кой е рекъл, че има само един живот? Като ще е кратък, нека бъде сплет от няколко: като конопено въже. С него можеш да се обесиш от отчаяние, да си изплетеш хамак в очакване на близката смърт или да катериш скалите. А защо да не си направиш ласо за жирафи?! Избира последното. За ужас на майка си, чието покровителство над децата в сем.Виан стига до маниакалност.

Борис се ражда в дантели и расте в охолната семейна резиденция край Сен Клу. Дори бръснарят им е на повикване. При повей на вятъра го намятат с кожух. По-късно той ще пренесе детството си в последния свой болезнен роман: „Сърца за изтръгване”. Ще доведе до абсурд обсесията на майката, която в опит да предпази децата си гради цял микросвят.

В живота Борис навреме изпълзява от задушаващия пашкул. Жени се рано, на 21, когато по терасите на парижките кафенета има повече есесовци, отколкото французи. Преживява войната някак безучастно, сякаш я няма. „Не се сражавах, не ме депортираха, не станах колаборационист, а прекарах четири години като недохранен глупак, един от многото”. От цялата трагедия ще му остане само отвращението към всякаква униформа. Борис е свободен електрон, който не ще да влиза в ничия орбита. Мрази идеологиите, масовия вкус, авторитетите, клишетата. Пък е и твърде болнав, за да пилее мъждивия си живот за общи каузи.

Дипломира се като инженер, но сам не знае какво да подхване. Пише във всички жанрове: от скечове, през сценарии и пиеси, та до романи и стихове. Прави фокуси с думите. С изумителна лекота. Сам разсъждава над дарбата си: „Понякога се питам дали не си играя с думите? А може би те служат тъкмо за това?”  Така се раждат всякакви виртуозности, които правят Виан труднопреводим на други езици. Когато го упрекват, че пилее талант за глупости, отвръща ефектно: „Да говориш глупости в днешния свят на дълбокомислия, е единственият начин да докажеш, че мислиш свободно и независимо”. Понякога се диви, защо „тези, които се имат за образовани, чувстват непреодолима нужда да досаждат на околните”. Виж, собствените му прозренията винаги са гарнирани с абсурд и самоирония. В трагичната военна декада на 40-те, когато се сблъскват армии, идеологии и гинат милиони, изплъзващият се интелект на Виан звучи дразнещо и неразбираемо. Докато парижани купуват мляко с купони, той и кръг от заможни младежи обикалят от купон на купон, веселят се на джаз-партита из столичната периферия. Докато Ромен Гари и Кесел са по фронтовете, Мороа в Лондон, а Камю пише в нелегалната преса, Виан описва племето от зози и суингове: „мъжкарите носеха фризирани коси и сини костюми, чийто сака висяха комай до глезените, а женските също се кипреха с дълги сака, изпод които едва на милиметър се подаваше широка пола, по крайчеца плисирана като на негърка от Мавриций.” Борис е чужд на всякаква героика. В своя шедьовър „Пяната на дните” кредото му звучи така:  „Не ме интересува щастието на човечеството, а това на всеки отделен човек”.

Уви, макар да страни от политиката, тя намира начин да се занимае с него: в хаоса на следвоенните месеци мародери убиват баща му. Роден със сребърна лъжица в уста, Виан ще обеднява с всяка следваща година, чак до смъртта си, преследван от чести неуспехи и спорадично признание. Някогашният глезеник ще остане верен на вкусовете си при все несгодите, и в това ще бъде късната му доблест.

Борис открива джаза още като студент, когато цял Париж се тресе под звуците на вихрения кларинет на Сидни Беше. Не губи време и създава малък бенд с братята си. След войната жаждата за забавления избликва като гейзер: на мода са сюрприз-партитата. Тайфа от приятели си набелязва „жертва” и без предупреждение акостира в дома й, барабар с музикантите и алкохола. Борис е душата на всякакви екстравагантности, като конкурса за Мис Порок, карнавалните рейдове из нощен Париж и импровизираните скечове. Сдобива се с ласкателното прозвище Принц на Табуто, по името на бара, в който свири. Все още е богат и лови погледите по „Сен Жермен” с трофейното си БМВ или някой ретро-автомобил. Но истинската му страст е джазът. Пише критики в пресата и води радиошоу. Противно на лекарските предписания, напряга тясната си аорта и слабите си дробове като тромпетист в задимени клубове. По масите са двойката Сартр-Бовуар, влюбените Майлс Дейвис и Жюлиет Греко, младият Серж Гензбург и единственият му съмишленик в литературата Реймон Кьоно. Между две излизания на сцената неуморният Виан рисува шаржове на приятелите си. Неясно кога смогва да напише „Пяната на дните”, роман напомнящ бавен кошмар с убийствен аромат на цветя. В него угнетението променя геометрията на стените и помътнява прозорците. Критиката го забелязва, но го подминава, а публиката го проспива. Виан е огорчен.

Предприемчив издател обаче му предлага сделка. Борис обожава Холивуд и американския черен роман. От него се иска да напише книжле под псевдонима Върнън Съливан. Приема поръчката и прави невъзможното. „Ще плюя върху гробовете ви” се ражда само за две седмици, а не остарява до днес. Историята смесва секс, расизъм и насилие. Пресата я приема на нож. Мимолетната радост от търсения скандал е изместена от дълъг съдебен процес. „Картелът за социално и морално действие” надушва манипулацията и кара Виан да докаже, че не е автор, а само преводач, както пише на титулната страница. Нов спринт: Виан и негов приятел превеждат романа на английски, за да представят уж-оригинала в съда. Отървава кожата, но не за дълго.

Борис написва още три романа под псевдонима Съливан, но неизменният неуспех го отказва от този жанр и той отново потъва в джаза, брани бибопа, следва по петите Дюк Елингтън в Париж и разнася музикални рецензии из редакциите. Жена му го напуска, под ръка с близкия му Жан-Пол Сартр. Вече няма грош. „За онези, които не ги притежават, щастието не е в парите”, утешава се Виан с присъщия си черен хумор. Едва на 30 е твърде уморен, но не и изчерпан.

Ще се излее в шансона. Прохождащите Мулуджи, Греко, Мегали Ноел, Анри Салвадор и Серж Реджани превръщат песните му в театрални миниатюри. Ив Монтан прави радиошедьовър от „Песента на Артюр”. Но и тук провокацията му удря на камък. Не щеш ли в деня на разгрома на френския гарнизон, обсаден в Диен Биен Фу, в ефира изплува песента „Дезертьорът”. Успехът е мигновен, също както и възмущението.

Аз ще прося живот/.../ще крещя за бойкот:/Откажете им с: На!/Покажете им пръст!/Да не станете пръст,/не водете война!/Ако нужна е кръв,/господин Президент,/дайте вашата, хем/пак ще бъдете пръв!

Нови призовки в съда  и хули в пресата. На атаките на политиците и вестникарите Борис отвръща с хумор: „Френската преса е ужасно пристрастна и никога не се отнася еднакво към политиците и останалите престъпници”. Един от назидателите удостоява дори с отворено писмо: „Да умреш за родината е хубаво, но все пак не бива да умират всички наведнъж, защото с тях би умряла и родината. Та нали това са хората, а не парче земя”.

Песента е погребана задълго и ще изплува чак след смъртта му. Тогава „Дезертьорът” ще добие световна слава, а Джоан Бейз ще го превърне в химн на американските младежи, които отказват да заминат във Виетнам.

От това обаче Виан няма да забогатее. През петдесетте той е погнат от фиска, застигнат от делото „Върнън Съливан” и загърбен от критиците, обидени от конфузната афера с псевдонима. С втората си съпруга, швейцарската балерина Юрсула Кюблер, живеят в скромни жилища под наем и едва връзват бюджета. Борис снима малка роля в киното, сам пее песните си или пише на коляно бисери за пресата от типа: „Ако имате черни точки на носа, спрете да се поглеждате в огледалото и те ще изчезнат”.

Виан е идеолог на творческото глупеене, в което се раждат мисловни жирафи и озаряващ хумор. Той ненавижда самоцелния, конвейерен труд. За него „Загубено време е само това, в което зависиш от другите.” Но, за да съхрани свободата си, Борис ще изцеди последните капки талант и ще живее от мижави хонорари.

Угасва от сърдечен удар, на стола в кино „Марбьоф” още в първите минути на прожекцията на „Ще плюя върху гробовете ви”. Умира месеци преди да доживее заветните 40, които докторите му отказват още от детството.













Гласувай:
8



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: leroisalomon
Категория: Политика
Прочетен: 1798754
Постинги: 165
Коментари: 570
Гласове: 1173
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031